Srpanjska rezidentica Dimana Miteva, na Svački je radila na prijevodu romana Tatin sin Dine Pešuta. S nama je podijelila 1. poglavlje...
Дино Пешут Момчето на татко
За моя баща, Който, докато траеше писането на целия този роман, за щастие, е жив и здрав. И за всичките ни опити. С обич, синът ти.
1.
Приемам новината, че баща ми е тежко болен, почти равнодушно. Леко съм подразнен, като от ремонт на пътя, от новина за стар съсед, който най-накрая е умрял или от клюка, че дисфункционална двойка приятели все пак чакат бебе. Забелязвам все по-голямо несъответствие, пропаст между онова, което би трябвало да чувствам и онова, което чувствам. Или, по-точно, което не чувствам. Обади ми се само за малко – за да не ми пречи много.
- Сега съм на работа – затворих.
Пред мен стои равнодушното лоби на хотела. Приятно климатизирано. Едни много бели крака се кръстосват. Замижавам. Вдъхвам миризма на нещо средно между средство за дезинфекция и печено месо.
Новината, че баща ми е тежко болен, ме засяга поради грешните причини. Усещам раздразнение, на границата на пубертета, сякаш плановете ми за уикенда са провалени. Заедно с раздразнението идва и неудобството. Сърдя се на бащината потенциално терминална болест.
Направих живота си необикновено опростен именно защото някога беше толкова сложен и хаотичен поради нуждите и проблемите на хората около мен. И направих всичко, за да няма нужда да върша нещо, което не искам – освен работата си. Не блестя с потенциал, не трептя в позитивна енергия и задържам правото си работата, която върша, да не ме изпълва. Не обичам да се залъгвам.
Болестта на баща ми създава неудобство, защото ще трябва да разговарям с него, а аз не искам това. Опитвали сме няколко пъти, опитвали сме да общуваме и да се опознаем малко по-добре и не се получи. Сякаш решихме, че е по-добре веднъж месечно да разговаряме за времето и как държавата е преебана. Понякога му разрешавах заключението, че моята трудова заетост, въпреки дипломите ми, е ясен знак, че в Хърватия няма надежда за младите хора. Работя на рецепцията на един добър хотел, защото съм завършил сравнителна литература и английски език. Следвах това, защото като малко претенциозно гей момче нямах други таланти, нито интереси. С времето разбрах, че никога няма да си намеря работа в културния сектор, защото това е единственото място, където и на левицата ѝ е удобен и необходим непотизъм. Липсата на привилегии трябва да се навакса с невероятен талант, какъвто аз не притежавам. Впрочем, обичам хората повече от концепциите. Работата не изисква много, често е скучна, но поддържа любопитството ми живо. Особено ми харесва да работя вечер и да свързвам кой с кого се чука. През нощта успявам да чета много. Тайно пиша поезия. Тъничкият ми опус е скрит в черна папка, озаглавена Хотел Сбогом. Не се оплаквам от работата си. Много рядко се оплаквам и от живота си.
Все пак, заради новината, че баща ми е тежко болен, чувствам необходимостта от самосъжаление. | Dino Pešut Tatin sin
Za mog oca, koji je za vrijeme pisanja cijelog ovog romana, na sreću, živ i zdrav. I za sve naše pokušaje. Voli te tvoj sin.
1.
Vijest da mi je otac teško bolestan primam gotovo ravnodušno. Blago me iritira, kao radovi na cesti, vijest o starom susjedu koji je napokon umro ili trač da disfunkcionalni par prijatelja ipak čeka bebu. Uočavam sve veći raskorak, jamu između onoga što bih trebao osjećati i onoga što osjećam. Ili preciznije, ne osjećam. Samo me kratko nazvao, neće me puno smetati.
- Sada sam na poslu – poklapam.
Ispred mene je ravnodušan lobi hotela. Ugodno je klimatiziran. Jedne veoma bijele noge se prekriže. Zažmirim. Udahnem miris između dezinfekcijskog sredstva i pečenog mesa.
Vijest da mi je otac teško bolestan pogađa me iz krivih razloga. Osjetim negodovanje, na granici puberteta, kao da su mi planovi za vikend uništeni. Uz negodovanje, dolazi i nelagoda. Durim se na očevu potencijalno terminalnu bolest.
Svoj sam život učinio neobično jednostavnim jer je jednom bio tako kompliciran i kaotičan zbog potreba i problema ljudi oko mene. I sve sam napravio kako ne bih morao raditi ono što ne želim – osim svog posla. Ne sjam u potencijalu, ne titram u pozitivnoj energiji i zadržavam svoje pravo da me posao koji radim ne ispunjava. Ne volim si lagati.
Očeva bolest stvara nelagodu, jer ću morati razgovarati s njim, a ja to ne želim. Probali smo nekoliko puta, probali smo se družiti i malo se bolje upoznati i nije uspjelo. Kao da smo odlučili da je bolje jednom mjesečno razgovarati o vremenu i kako je država u kurcu. Katkad bih mu dopustio zaključak da je moje zaposlenje, unatoč mojim diplomama, jasan znak da u Hrvatskoj nema nade za mlade ljude. Radim na recepciji jednog okej hotela, zato što sam završio komparativnu književnost i engleski jezik. To sam studirao, jer nisam imao drugih talenata ni interesa, kao mali pretenciozni gej dječak. S vremenom sam uvidio da nikada neću dobiti posao u kulturnom sektoru, jer je to jedini prostor gdje je i ljevici ugodan i nužan nepotizam. Manjak privilegije mora se nadoknaditi nevjerojatnim talentom, koji ja ne posjedujem. Uostalom, ljude volim više od koncepata. Posao nije zahtjevan, često je dosadan, ali održava moju znatiželju na životu. Osobito volim raditi navečer i uparivati tko se s kime jebe. Noću stignem jako puno čitati. Potajno pišem poeziju. Moj tanašni opus skriven je u crnom fasciklu na kojem piše Hotel Zbogom. Ne žalim se na svoj posao. Vrlo se rijetko žalim i na svoj život.
Ipak, zbog vijesti da mi je otac teško bolestan, osjetim potrebu za samosažaljenjem. |
Comments